Има една забавна и поучителна дзен история, която искам да споделя с тези от вас, които не са я чували. Една прекрасна сутрин учителят . . . (забравих му името) се събудил от сън плачейки. Учениците му разтревожени започнали един през друг да го питат защо плаче. А той им отговорил: „Сънувах, че съм прекрасна пеперуда”! –„Но учителю, та това е прекрасен сън! Защо плачеш? Радвай се!! – възкликнали учениците му”. –„Да – отговорил учителят – но сега как да узная, дали не съм пеперуда, която сънува, че е човек”?!

Пиша по тази тема в отговор на постинга на Shiva-Shakti с надеждата, че написаното ще помогне донякъде на нея, а и на тези от вас, който изпитват страхове, подобни на нейните. Моите възгледи за живота и смъртта се базират не само на теоретични постулати, но и на практически опит. Моят личен, както и на мои приятели, близки и познати, които са имали смелостта да споделят с мен свои БСМ (близки до смъртта преживявания).

Известно ми е, че каквото и да чуе или прочете човек, дори и да не го отхвърля тотално, то и не го приема безрезервно, ако не е подкрепено от лични преживявания, имащи пряка връзка с прочетено/чутото. Страхът от смъртта е присъщ на човека и донякъде се корени в инстинкта ни за оцеляване. Но тъй като и животните притежават този силно развит инстинкт, а ние все пак сме на следващото по-високо еволюционно стъпало, следва да се замислим кои други причини пораждат този толкова затормозващ ни страх.

Не му е мястото  времето да изреждам тези, които до този момент са ми известни, но от лични наблюдения виждам, че от няколко години насам все повече хора, подобно на Shiva-Shakti, се престрашават да споделят, че страхът им от смъртта започва да става все по-натрапчив, като им отнема способността да се радват на живота и в крайна сметка – да живеят пълноценно.

Писала съм и преди, че заспивайки, ние всяка нощ „умираме” за това измерение и се „раждаме” в Тънкия свят. Някои от нас и там прекарват в полусънно и неосъзнато състояние, други обаче напълно съзнателно участват в дейности, свързани с техните интереси, наклонности и умения. Проблемът произтича от това, че завръщайки се при събуждане във физическото си тяло, споменът за това се загубва почти веднага. Тази загуба на памет се дължи на степента на настоящото ни развитие, но идват времена, когато все повече хора ще могат да пренасят информацията от фините си тела във физическия си мозък. Разликата между съня и смъртта на физическото ни тяло е, че тогава свързващата нишка между него и фините ни тела окончателно се прекъсва. Което от своя страна прави завръщането ни тук невъзможно.

Имам близки приятелки, почти са ми връстнички, които са ми разказвали за преживяванията си по време на раждане. Едната навремето е раждала с операция, другата е  получила тежък кръвоизлив, в резултат на което лекарите не са успели да спасят бебето. А самата тя е оцеляла като по чудо. И двете ми описаха с големи подробности, как са били вън от тялото си. Чували са какво си говорят лекарите и сестрите в операционната, виждали са не само медицинския персонал, но и собственото си тяло – отгоре!  

Известно ми е, че много хора са имали подобни преживявания. Такива по моя пряка информация има дори сред тук постващите потребители на блог.бг. Но всички те предпочитат да не споделят за това, защото рискуват да бъдат осмяти или охулени. И аз ги разбирам много добре!

Както и да е, понеже споменах в началото, че пиша този постинг по конкретен повод, можете да го приемете и като разширен коментар към постинга на Shiva-Shakti. Ето защо в следващите няколко реда се обръщам директно към нея.

Мила, има обяснение защо изпитваш този страх. Това, което мога публично да ти кажа е, че  той не произлиза от тук и от сега. За какво точно става въпрос, може би ще узнаеш, когато си готова да приемеш и съответно осъзнаеш и използваш определена информация. Имам познати, които изпитваха подобни на твоите страхове. При някои от тях причината се оказа чувството за вина, свързано със спомена за отнет от тях живот в миналото (разбирай – не в този им живот). Затова се бояха, че преминавайки отвъд Завесата, ще се наложи да понесат отговорността и последствията от предишните си постъпки.

Други пък са били преки свидетели на мъчителната смърт на свой много скъп и близък човек. И тъй като подсъзнателно правят асоциация с подобно лично преживяване (т.е. болезнена смърт в минал живот), то е естествено да изпитват страх. Всъщност, ако се замислим, повечето хора се страхуват не точно от смъртта, а по-скоро от болката и страданието, които евентуално биха я съпътствали.

Ако питаш мен – тук е много по-трудно и мъчително дори. Когато се приберем „оттатък”, ние се завръщаме у дома. На тръгване от там ни е било също толкова тъжно и дори страшно. Проблемът е, че не можем да си го спомним. И по-добре, защото щеше да ни е толкова болно и тъжно, че изобщо нямаше да ни се стои тук:))

незнам какво друго да кажа, освен
БЛАГОДАРЯ!

се сещам за нещо. Като бях малка баща ми често ми разясняваше вечерно време разни полезни неща, но от всичко интерес за мен представляваше само космосът. Всичко свързано с планетите, звездите и непознатото... После започнах да чета предимно фантастика... И представа съм нямала за всичко, което пишеш... Тогава имам предвид, когато бях момиче. Но съм изпитвала нещо смътно, неясно, нещо натрапчиво и определено необикновено, като липса, като желание да си отида някъде у дома. За пръв път разбрах какво е това чувство когато прочетох, че някои скъпоценни камъни и кристали имат свойството да облекчават носталгията по звездния дом (като камъка сфалерит). Тогава разбрах как се нарича моя копнеж...

... ме е страх от смъртта, но по съвсем според мен други причини - просто не мога ди си предствя да ме няма, да не мога да се радвам на живота, на реалните неща! Може би това което не можем да си обясним, не е нереално, но за мен така стоят нещата със смъртта! Може би смятам че имам още много какво да дам и получа от живота, за да съм смирена с раздялата с него!
А ми се е случвало да не мога да се събудя, да зная че сънувам и да се събуждам много, ама много трудно, усещането е като че съм потънала и дори имам чувството че не мога да дишам! Също веднъж имах ужасен сън - сънувам че се събуждам от кошмар, но всъщност се събуждах в съня си и така около пет-шест пъти, и кагато накрая се събудих наистина, не бях сигурна вече дали сънувам още... а моите сънища са ужасно реалистични, цветове, лица, детайли, вятър, студ, топлина, мирис...
дано не съм прозвучала, като някакво психо, мили хора... :)))

ти много.

Защо да не ни се стои тук? На мен ми се стои тук.
Даже и да знаехме колко по-хубаво е "оттатък", пак трябва да ни се стои тук, щото даже и всичко да се е изчерпало остава една много голяма причина да трябва да сме тук и да искаме да сме тук - децата.

Смъртта е наша дружка,повече отколкото си мислим.Затова не бива да се страхаваме от нея.Тя е нещо,което трябва да разберем, и тогава ще можем да живеем спокойно и пълмоценно!
А доколкото за живота......е там все сам си знае....

Не ме е страх от смърта, страх ме е когато случайността ме събужда със нови идеи, Баща ми почина преди 3 години от инфаркт, на място както се казва, тази нощ, точно днес, сънувах че всъщност е страдал, събудих се потна и тажна, не е умрял в мигът който го е застигнал инфaркта. Сега ме плаши сънят ми и случайността със постът ти.