Стоях на брега на Рибното езеро. Останала без дъх от изкачването и от красотата, която се разкри пред очите ми, когато се спуснах по полегатия тревист склон към брега му.

Голямо е, повече, отколкото съм си го представяла. Има форма на бъбрек с вдаден във вдлъбнатината му малък полуостров, покрит с единствената наоколо растителност – ниски клекове, характерни за тази надморска височина на Пирин.

Направих още няколко крачки, за да потопя ръце в кристално чистата му вода. Нещо като магнит придърпа погледа ми надясно. Не, не беше огромният каменен блок, а паметната плоча, закрепена върху него. Метална, с гравиран надпис и барелеф, изобразяващ главата на млад мъж. От надписа разбирам, че: „езерото грабна единствения ми син”. Случило се е преди 20 години.

Разплаках се безмълвно. Болката, която се изливаше чрез сълзите ми не беше моя. Беше на онзи покрусен баща, загубил през онази далечна година единственото си дете.

В този миг огледалната водна повърхност на езерото се раздвижи и от него бавно изплува феерична женска фигура. Беше Господарката на езерото – с фини и хармонични черти, сплетени в странна прическа дълги коси и блестяща от подобните на диаманти водни капчици бяла дреха.

Сведох глава в почтителен поклон. Не знаех какво да кажа, единственото което изплува в ума ми, бе да й поискам прошка за несправедливото обвинение, изписано върху скалата. Знаех, че езерото не е „грабнало” онова момче. Тя ми се усмихна, замахна с фината си ръка и от широкия ръкав на дрехата й излетя светла, пулсираща във всички цветове на дъгата, сфера.

В тази вълшебна сфера се появиха образи. Видях група младежи, вървящи по брега на езерото. Беше есенен ден, момчетата бяха облечени с топли брезентови якета, на гърба си носеха раници, в ръцете – въдици. Вървяха по онази част на брега, която представляваше сипей от едри каменни блокове, подобно на вкаменен водопад.

Внезапно момчето, което вървеше най-напред се подхлъзна. Сипеят неумолимо го повлече към водата и докато другите успеят да му протегнат ръка, то падна в езерото. Беше дълбоко, водата беше ледена. Никой не се осмели да скочи след него, за да му помогне. Докато се суетяха по брега, момчето бавно потъна. Тежките му зимни дрехи и раницата го повлякоха към дъното, ледената вода отне дъха и силата му да се бори за живота си.

Обърнах глава и се вгледах внимателно в барелефа – момчето от него ми се усмихваше. Когато му казах, че не е изглеждало точно така, то шеговито ми отговори, че малко са го поразкрасили, но това не е от значение. Помоли ме да му направя услуга.  Каза ми, че от години очаква някой, с когото ще може да разговаря, след което душата му ще намери най-сетне покой. Отговорих, че съм съгласна и тогава то ми предаде странно поръчение. Трябваше да предам на баща му, че вече е време да престане да обвинява другите за смъртта му. Каза ми името на човека, мой познат, при когото смятах да се отбия в Банско. На него трябваше да предам посланието – той знаел как да се свърже с баща му.

Обещах му, че на всяка цена ще изпълня молбата му.

Прошката! Нужна е на нас. Нужна е на другите. Защото, докато ги съдим и обвиняваме, нямаме душевен покой. Това го знаех, но от онова 19 годишно момче узнах, че и те там – в онзи непознат на съзнанието ни свят също страдат, когато не са простили или когато са сгрешили, а не им е простено.

Сбогувах се с него.

Сведох отново глава пред Господарката на езерото. Тя ми помаха с прозрачната си длан и бавно се скри в подводното си царство.

Мислено й обещах, че пак ще й гостувам. Въздъхнах тихичко и. . . се събудих.

Чудесен постинг!
Това място крие някаква магическа сила или даже не знам точно как да се изразя, за да не звучи наивно. Не знам дали изобщо или само за някои хора. Поне за мен е така. Когато преди време отидох там, точно на седемте рилски езера, се почувствах особено, като никъде другаде и както никога преди това, изглеждаше ми някак познато, не ми се тръгваше, исках да остана завинаги ако може... Почувствах се така сякаш съм се върнала у дома след дъъълго време.
Има още едно такова място в света, където имах същото усещане - това е планината Атлас.
Опитвала съм да си обясня тези неща, но не мога напълно. Може би някога ще разбера защо е така :-)

Рибното езеро над х. Вихрен в Пирин - ако има недоразумение. Защото едно от седемте рилски езера носи същото име.
Всъщност на първата снимка в далечината се вижда връх Вихрен. А скалата с плочата е в горния ляв ъгъл на езерото.
А защо се чувстваме така на определени места - донякъде, заради излъчването, енергетиката им. Но и зависи от невидимите им обитатели:))

беше удоволствие да го прочета. Вълшебен сън, добре, че го сподели ...

Браво!