Преди доста време станах свидетел на интересна сцена. Тя ми направи много дълбоко впечатление и ми даде храна за размисъл за доста време напред. Не знам по каква точно причина си я припомних днес, но ми се прииска да ви я разкажа.

В двора на предприятието, където работех тогава, се навъртаха няколко кучета – от онези, чиято порода определяме като „улична подобрена”:) Появиха се едно по едно, а мъжете от охраната ги къткаха и им подхвърляха храна, та да си имат компания нощно време, когато обикалят района. Постепенно свикнахме с тях, даже шефът ги хареса и след време издаде заповед – всеки ден дежурният от охраната да взема от стола остатъците от храната, за да ги храни. Така де – минаха на официален оклад, един вид.

Най-напереният го кръстиха Роко. Беше младо куче, на около две години, доста заядливо по характер. Лаеше всеки, който дори го погледне, понякога и налиташе, та му се случваше да отнесе някой и друг незлоблив ритник.

Лора беше най-възрастната. Много умна кучка беше. Като им насипят пазачите храната, тя си избираше най-хубавите парчета, грабваше ги и ги отнасяше някъде. И така,  първо правеше по няколко тегела към секретното си скривалище с военновремени запаси, едва след това се приобщаваше към общата трапеза.

Мечо си беше скитник по душа и крадец. Често митлосваше из бахчите наоколо и най-вече се навърташе край кокошарниците. Затова стопаните на последните често си упражняваха върху него уменията за стрелба с въздушна пушка. И явно понякога го уцелваха, защото се случваше да се прибере със забити в козината му сачми. Ама жилаво псе беше. И упорито, явно не устояваше на изкушенията и много не му пукаше, дали ще го гърмят, дали ще го уцелят.

И други псета се навъртаха, ама тези тримата бяха тарторите на групата.

Та един ден, както си се шляех около портала през обедната почивка, гледам – по улицата край оградата минава някакъв мъж. И води със себе си куче – немска овчарка – ама от онези, едрите. Кучето си върви спокойно покрай стопанина си и дори не поглежда настрани, ама нашите „подобрени” само като го видяха и направо побесняха. Разлаяха се така, че сигурно чак в гробищата, дето са от долната страна на оградата, умрелите са наскачали да видят каква е тая врява.

И нали са много, а онова е само, добиха едно от друго кураж и се втурнаха извън територията си. Увлякоха се, един вид. Тичат след човека с овчарката, лаят и се зъбят, и колкото онова смирено и възпитано псе не им обръща внимание, толкова повече се настървяват.

Докато на животинчето явно му писна и внезапно се спря рязко. След това бавно се обърна срещу тях. Преследвачите му, изненадани от неочаквания обрат, набиха резки спирачки, та чак пушилка се вдигна под лапите им. Настана кратка тишина, изпълнена с драматизъм и напрежение. Овчарката стоеше като замръзнала. Нищо не правеше, само стоеше и ги гледаше.

Първо изквича Роко, който тичаше най-напред и лаеше най-яростно. Ама така изквича, все едно някой го беше настъпил по опашката. Другите, да не останат назад, и те се разквичаха, после го обърнаха на вой, който на кучешкият им език означава рев през сълзи. А след това подвиха опашки и побягнаха обратно колкото им крака държат. Едно през друго се провряха през пръчките на оградата, наклякаха до нея и. . .се възцари тишина.

А овчарката спокойно се обърна и продължи след стопанина си.

Иска ми се и аз да имах такава сила....

тази вътрешна сила. Тя се развива и укрепва все повече, когато не се поддаваме на дребните неща и не я използваме за да нараняваме.

има и друго! Страх ме е, че когато имам силата, няма да посмея да я използвам! Мога да мразя много силно, но за кратко, и ако нараня човека после ще съжалявам. Ако имах смелост обаче....!

че вместо да градиш с нея ще рушиш?
Ако е така, ето ти възможност да се запознаеш с един от страховете си.
Впрочем да не би да смяташ че сила= на насилие. Ако е така е добре да преразгледаш разбирането си за тези неща.

но е факт, че който се добере до сила я превръща в насилие. Не искам да съм такава. Отвращава ме мисълта да се превърна в такава!