Има хора, които си умират да дават съвети. Ама как пък всеки път знаят какво трябва да направиш, какво не трябва да кажеш, на кого да вярваш, на чий Господ да се кланяш? И ако не вземеш мнението им под внимание, само чакат да се препънеш, за да могат да ти натрият носа с онова назидателно: „Казах ли ти аз”!

Не обичам да ми натрапват съветите си. Не обичам да съветвам. Ако ме помолят за съвет се плаша, защото  ако нещата се объркат, аз ще съм на топа. Страх ли е това? Бягство от отговорност? Кой да ти каже!

Ако все пак настояват да чуят мнението им се изхитрявам да се измъкна с: „Аз бих постъпила еди как си”.

Казват, че в древността понякога убивали носителя на лоша вест. Не обичаме лошите вести, нито мрачните предсказания. Кой от троянците чул Касандра, когато вкарали коня на гърците в града си? Дали заради проклятието на боговете да вижда в бъдещето, но никой да не й вярва? Според мен боговете са я проклели от завист!

Всички обичаме добрите вести и розовите перспективи. Може би защото дълбоко в нас свети онази искрица, наричана доброто човешко начало. Иска ни се светът да е прекрасен, да има храна и подслон за всички, да се обичаме, да делим благата по братски. . . Но като опре до нас, реалността започва да се разминава с идеалите. Другият ни полюс си иска своето – ако има за другите, ще стигне ли и за мен. . .

Не обичам да наставлявам. Не обичам и мен да ме наставляват. Смятам че няма „правилно” и „погрешно” – просто правим избор и се учим от последствията на избора си. Как да разберем, дали сме сгрешили – по резултата? А откъде да знаем, къде би ни отвел другия вариант, като не можем едновременно да извървим и двата пътя?

Защо тогава ме боли, когато видя, че мой приятел, познат, детето ми страда от резултатите на поредния си избор?

Може би, защото познавам болката и не искам и друг да я изпитва. Може би, защото знам, че страданието никога не е лично притежание. Усещам с цялото си същество болката на другите. Добре поне, че усещам и радостта им. Безкрайна е милостта и мъдростта на Природата – дарила ни е сетива и за болка, и за страх, но и за радост. Безкрайно е търпението й и вярата й в създанията човешки – че ще придобият мъдрост да различават добро от зло.

И когато един ден, след. . .  . години придобием тази дълбока мъдрост, как ще се радваме на топлината, като няма да познаваме студа? А на хляба, когато няма да изпитваме глад? И какво е това радост без нейната сянка – тъгата?

Хубаво е, че днес съм тъжна:) Радвам се даже на тъгата си! Щастлива съм, че мога да изпитвам болка:)

Затова са ни завиждали боговетеее, затова!

Еврика, открих топлата вода!!

И вече не съм тъжна:))))

Човеците просто умират да съпоставят! В самата майка природа са вградени противоположности. Те си взаимодействат, за да поддържат равновесието между хаоса и подредеността. Глупаво е, но си спомних първата Матрица. Там ставаше дума за идеалния свят и това как хората го отхвърлили. Усетът за реалност минава през противоположните усещания. Лично аз не мога да си представя всичко да е подредено. И наистина, ако се съберат всички неща, които субективно приемаме като добри, на едно място, трябва техните противоположности да се съберат на друго такова. Иначе казано, да съградиш рая трябва да създадеш и ада. Неизбежно е. Друг е въпроса, че е невъзможно. Представям си рая и ада като места в които времето е спряло и в които няма никакво развитие. Не бих искал да съм там. Не бих могъл.
Относно съветите. Съветът е като 6-ца от тотото. Има два типа съвети - правилни и неправилни. Дотук добре. Съветът обаче зависи и от времето. Ако си представим времето като права линия, то добрия съвет е една единствена точица от нея. Шансът, да улучиш тази малка точка, в безкрайния низ от такива, е крайно минимален. Иначе казано, добрият съвет, в подходящото време.
Останалото е скрап. И дано наблизо има пункт за вторични суровини.

Един път с брат ми си говорихме какво е животът. Неговата теория беше, че той е нещо като дърво - голямо, разлистено дърво. Ако тръгнеш от корена и се движиш право нагоре - по ствола-по ствола все, много бързо ще стигнеш върха. Другият вариант е стигайки до короната да започнеш да криволичиш по всички клонки, минавайки през повечето листенца... и пак ще стигнеш - но ще си натрупал повече опит.
И с всеки избор който правим - правилен или погрешен все пак се приближаваме към върха - по- бавно или по- бързо, но посоката е ясна.
Мислих дълго...
оттогава се старая да се придържам към гласа на сърцето си, то знае най-добре. Но когато съм принудена да слушам съвети, да ги изпълнявам дори - то поне знам, че няма да толкова негативно за мен да ги следвам - ще ме отпратят на някой съседен клон, откъдето пък ще търся после път, да се приближа към ствола.

Аз съм като циганите! Ден за ден! Често осъмвам на непознати места. Винаги губя представа за времето. Мине ден, а ми се струва цяла седмица. Мине седмица, а ми се струва ден.

Харесва ми защото обичам да обяснявам всичко със схеми. Горе си личи.

явно тази неточна предтава за времето е обусловена от това, колко дълго сме се целили в малката точица и колко далече сме паднали от нея

А не би ли дала съвет на някой, който се нуждае от такъв? Ако виждаш, че някой е на ръба да стъпи в празното, не би ли го предупредила? Представи си младо момиче, даже не и близка, ти споделя или просто чуваш да казва, че приятелят й редовно я тормози, а тя е привързана към него и се надява, ме той ще се промени? Не би ли й казала, че малки са шансовете й да започне да я уважава? Ами ако виждаш твой близък, че редовно обръща чашката и те боли за него, няма ли да се опиташ да го вразумиш? Не знам, истината винаги има повече от една страна, но когато сме убедени, че със съвета си можем да помогнем, смятам, че трябва да го направим. Вие как мислите?

въпросите ти ме накараха да помисля сериозно върху прецизността на изказа си, за което ти благодаря от сърце!
Спред моите разбирания да даваш съвет някому е равнозначно на това, да му кажеш как да постъпи или реагира, а това аз не мога да си позволя - такъв ми е характера. Мога разбира се да изкажа мнение, като се опитвам да бъда възможно най-деликатна и да не звуча авторитарно и назидателно. В този ред на мисли, ако някой ме помоли за съвет, ще изразя становището си, щом ми го искат. Иначе се въздържам да се натрапвам.
За предупрежденията - имам горчив опит с неколцина мои близки приятели. Предупрежденията ми, както се разбира, не бяха чути, камо ли взети под внимание. След време просто гледах с болка как неща, за които съм предупреждавала, се случват и какво носят на близките ми.
Опитвала съм се през годините да "вразумявам" бившия си съпруг, който доста си попйваше, но се оказа безрезултатно. От което се научих, че човек трябва да извърви собствения си път, да изживее болката и сам да достигне до изводи.
И да ти кажа честно аз съм по-скоро по действията, отколкото по съветите:)
Мога ли да помогна, го правя, щом са потърсили помощта ми.

това може би е много важно. Съгласна съм с това, което мислиш и все пак... представям си например, че синът ми е взел да си пийва, по малко, рядко, но му се услажда. Мисля, че няма да го чакам да натрупа опит, преди да разбере, че пиенето съвсем не е добре. Ще направя максимума да го откажа. Знам ли дали ще стане умерен пияч или ще се пристрасти. Е, на него може би мога да повлияя, защото е още зависим от мен и ме слуша. На възрастен не бих могла. Но има нещо друго. Не следва ли за по-малко близък човек да се опитваме да правим максимума, както правим за децата си (дори когато стават самостоятелни), тъй като ги обичаме с цялата си душа! Любовта към ближния не включва ли грижа, мисъл, постоянство и упоритост в подкрепата? Или това си е само някаква химера... Имам предвид, че само се стремим да постигнем това, но реално съзнаваме, че е невъзможно?

да повлияем дори на детето си - нищо, че все още зависи от нас по отношение на финансовата си обепеченост. Изпитала съм го на собствен гръб - касае малкият ми син, но не искам да влизам в подробности.
Подкрепата е едно, влиянието - нещо съвсем различно. Не можем да повлияем на друг човек до степен, да стане нещо различно от това, което е в действителност. Защото всеки има свое светоусещане и възприятие на нещата.
Запитай се - до каква степен ти лично приемаш съвети, дори от приятел, комуто имаш пълно доверие в преценките му, и доколко слушаш самата себе си.

много често, но трябва ли да се отказваме? Когато човекът отсреща е с изграден характер и навици и сам не иска да си помогне - да, тогава нищо не може да се направи. Но мисълта ми беше за онези хора, наши приятели или роднини, и дори непознати, които имат нужда от напътствие, отворени ни са да чуят, искат обективно мнение. Не мога да кажа с точност доколко се вслушвам в съвета на близките си, но при всички случаи той ми помага да се погледна от разстояние. Кара ме да се замисля и да претегля нещата от друг ъгъл... Смятам, че няма противоречие в обмяната ни на мисли, само ми се искаше да ми отговори някой любовта към ближния, такава, каквато е проповядвал Христос, не включва ли такава загриженост, нежност и постоянство, с каквито се отличава майчината любов?

че не се нуждаеш някой да то отговори на въпроса, защото знаеш отговора:))
И си права, че няма противоречие в обмена ни на мисли:)

Съгласна съм за даването на съветите ... и все пак, вчера бях малко тъжна, един приятел ме посъветва: "Пиши" ... аз писах, писах и като се огледах ... .тъгата ми изчезнала ... :) :) :)