Миналата година с приятеля ми почивахме в Пирин - до х. Гоце Делчев, над Добринище. Стопаните на местния къмпинг и хижарката ни запомниха като „онези от Казанлък, с палатката”, защото за трета година си устройваме базовия лагер там.

Та пристигаме ние привечер, разпъваме палатката, пием по бира с местните и лягаме да спим. Рано сутринта ме събужда необичайна за това време глъчка. Подавам си аз рошавата глава от палатката и гледам – пред хижата се събрал бая народ. Няколко мъже, една немска овчарка, пет-шест жени. Едната плаче, другите нещо я успокояват. Разбрах, че нещо черезвичайно се е случило, измъкнах се и отивам при тях да видя какъв е проблема.

Аз питам, те един през друг ми разказват. Накрая се оформи картината.

Предния ден група от Добринище тръгнали нагоре в планината да берат боровинки. Пръснали се по склоновете, а вечерта, като слезли до хижата, гледат – една от жените я няма. Така и не се прибирала цяла нощ. Сред берачите била и дъщеря й, та тя рано сутринта вдигнала всички на крак да търсят майка й. Пристигнали и мъже от селото с едно обучено куче.

Докато ми разказваха всичко това,  дъщерята се разплака на глас,  две жени й запригласяха – абе вдигна се олелия голяма. И на този звуков фон аз ненадейно се чувам да казвам: „Абе вие защо оплаквате жив човек? Жива е жената, ще се прибере”!

Миг по-късно в съзнанието ми изплува спомен за ясен и детайлен сън, който сънувах през нощта: Сънувах, че покрай палатката ни минава група хора.  Всички носеха празни кофи или тенекии от сирене. От групата се отдели една жена, повдигна края на платнището и влезе при мен в палатката.
И тук почвам аз да описвам в подробности тази жена – овала на лицето, цвета на косите и очите й, прическата, приблизителното й тегло, възрастта.  И докато говорех дъщеря й простена – това е майка, точно така изглежда”! И ревна пак на глас.

В чудо се видях! Мислено се корях, кой ме дърпаше за езика, но казаното – казано. Не мога да го върна! Групата тръгна да дири изчезналата. Двете сестри, които почиваха в едно от бунгалата около хижата обаче останаха. И по едно време полека лека се примъкнаха до палатката ни. Подхванаха разговор – от къде сме, ще сме. Докато накрая по-отраканата се престраши и попита: -„Ти да не си екстрасенс”?

Изби ме на смях, но иначе си седя сериозна и я питам, защо се интересува. –„Ами имам си тука една болежка” – и сочи към дясното си подребрие. –„Айдее”- викам си -„Отиде ми инкогнитото”:) Както и да е. Поразпитах я и стана ясно, че докторите я лекували за язва. Но според мен жената си имаше проблем с дебелото черво. Сложих й за малко ръчички на болното място, после те си тръгнаха, а аз се заех да правя кафе.

По едно време гледам – идва тя към палатката и носи пълна чиния с пържени филии и едно бурканче сладко от ягоди. Не можах да откажа, приех ги, а и много апетитни изглеждахаJ

Викам после на приятеля ми – „Стана тя каквато стана! Току виж утре като се събудим и видим пред палатката ни опашка от хора - екстрасенса чакат. И всеки помъкнал по нещо – кой яйца, кой боб, а някой може и кокошка, а”?

Добре че в пророкуването хич не ме бива, та ни се размина:) Изкарахме си супер почивка. Ходихме до х. Безбог и до Поповото езеро. Валя ни дъжд и градушка на лифта. Ядохме малини на корем. Набрахме си сума ти билки.

 
А, за изгубената жена бях почнала да ви разправям.

Късно вечерта спасителният екип се прибра и стана ясно, че не са я открили. Помислих си, че сигурно не съм си изтълкувала правилно съня. Но пък вътре в мен онова гласче, на което му викаме интуиция,  спори с разума ми и настоява обратното.

На другия ден по обед дойде вест от Добринище. Прибрала се жената, още вечерта. Смъкнала се тихомълком до селото по кратката пътека и на никого не се обадила, че е жива и здрава.

Защо ли? Ами защото то за любовта граници няма. Имала си тя тайна изгора, та с него пренощували горе на Безбог. Кой  ти мисли в такъв сублимен момент, дали са хукнали спасители и кучета да я дирят. Не знам за вас, ама аз ако бях, сигурно и на мен щеше да ми изскочи от акъла да се обадя, че да не ме оплакват приживе.